понеделник, 10 ноември 2008 г.
Съдържание
Съдържание
I. НАЧАЛОТО
Вълкашиновата чешма . . . . . . . . . . . 12
Първите писмени сведения . . . . . . . . . . . 17II. СТАРИТЕ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ, ДОКУМЕНТИ И ПАМЕТНИЦИ РАЗКАЗВАТ
В първите столетия след нашествието . . . . . . . . . . . 21
Големите строежи в Харманли от края на XVI век . . . . . . . . . . . 27
Когато империята слиза от своя зенит . . . . . . . . . . . 40
Тъмните кърджалийски времена . . . . . . . . . . . 46III. НАРОДНИЯТ ЖИВОТ В ХАРМАНЛИ
Поминък и стопанство . . . . . . . . . . . 53
Панаири и пазари . . . . . . . . . . . 58
Народни обичан и празници . . . . . . . . . . . 63
Песните на харманлийци . . . . . . . . . . . 75
Хайдути и хайдутство . . . . . . . . . . . 81
Българската община . . . . . . . . . . . 90IV. ВЪЗДИГАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ДУХ
Строеж на църквата „Св. Атанасий” . . . . . . . . . . . 94
Училището в Харманли. Нови изпитания за патриотите . . . . . . . . . . . 99
Изостряне на църковно-националната борба . . . . . . . . . . . 114
В последното десетилетие на османското владичество . . . . . . . . . . . 128V. ОСВОБОЖДЕНИЕТО . . . . . . . . . . . 144
VI. БИБЛИОГРАФИЯ . . . . . . . . . . . 153
КИРИЛ ДИНКОВ
ХАРМАНЛИ. ГРАДЪТ КРАЙ ИЗВОРА НА БЕЛОНОГАТАПърво издание
Рецензенти: ст. н. с. Румяна Радкова, Петко Асенов
Литературна обработка Виолета Боянова
Редактор Юлия Байчева
Художник Иван Бъчваров
Художествен редактор Ели Данова
Технически редактор Неделчо Панайотов
Коректор Йорданка Йовчева
Дадена за набор на 24.VI.85 г.
Подписана за печат на 10.ХI.85 г.
Излязла от печат на 25.XI.85 г.
Печатни коли 10 + 0,5 прилож.
Издателски коли 9,26.
УИК 8.42
Формат 84/108/32
Тираж 10 100
КОД 27 9531423211/0630—75—85
Цена 0,77 лв.
Издателство на Отечествения фронт
Печатница „Ат. Стратиев”, Хасково
Увод (Генчо Стоев)
Харманли. Градът край извора на белоногата
Кирил Динков
Кирил Динков
??на светлина върху гръкоманството в Южна България. Да разберем както неизбежната победа на българското национално самосъзнание в Харманли (и в другите южнобългарски центрове) още в недрата на османското иго, така и трагизма на онези, също подобни по съдба градове и села, останали (по вина на външни сили), извън повелята и предначертанията на историческите процеси.
Книгата на Кирил Динков „Градът край Извора на Белоногата”, написана в традиционната за страната краеведческа документалистика, не си поставя за цел да изследва такива модерни и също „гранични” въпроси, но като възсъздава богата панорама на народностния живот в Харманли — от появата му, до Освобождението — ще събуди и очаквани и неочаквани представи сред различните читателски съзнания. Защото, да се назовеш българин, тогава, там в долното поречие на Марица, близо до Истанбул, е било колкото наследен завет за едни, толкова и спасителна безалтернативна идея за други. Според мен, Заветът и Идеята (каквато и да е разликата помежду им!), в еднаква степен са сплотявали и опазили местните търговци, занаятчии и орачи сред обидата разруха на империята. Без да е дефинирано така, тъкмо това е разказано и доказано в книгата на Динков. И тъкмо то предоставя на читателя правото на избор — да остане с тия страници в лоното на миналото или пък да тръгне оттам, натоварен със събития и въпроси, за да търси тяхната проекция в бъдещето.
Всъщност това постигаше някога и Марко Сакарски, независимо от тематичното си рамкиране. Не е случаен фактът, че и двамата краеведи фокусират вниманието си около обстоятелствата, довели до построяването на споменатата харманлийска църква. И че най-интригуващите събития в обществения живот на градеца през цялата негова история са били свързани със съдбоносната за бъдещето на харманлийци дилема: на какъвто език ще слушат проповедта във вече завършената църква, на такъв ще говорят и у дома си. Може да се твърди, че Църковният въпрос — такъв, какъвто го познаваме от историята на нашето Възраждане, е останал чужд за Харманли. Тук той се е изправил пред всекиго и пред всички като ултиматум за незабавно определяне на бъдещата им нацио-
6
нална принадлежност. Ето едно от лицата на граничността в харманлийските реалности.
Когато Сакарски е писал своята книга, много от редовете, играли една или друга роля в местните църковни борби, още пазеха своите фамилни спомени и архиви. Като поема това ценно, събрано с труд наследство, Кирил Динков сега го обогатява. Той провежда широко библиографско проучване на всички възможни извори — и нявгашни и нови, появили се през последните десетилетия. Уточнява едните, черпи от другите, съпоставя ги — така реставрираната панорама на живота в старото Харманли добива нова плътност и автентичност. Ще са нужни десетилетия, може би, за да настъпят съществени изменения в библиографския апарат, съставен от него и приложен към книгата.
Заедно със своето приносно значение, творбата на Кирил Динков притежава и качествата на увлекателно историческо четиво. Днес за нас светът на дедите ни е по-загадъчен от който и да е далечен континент. Чрез тези страници отново стъпваме върху земята на нявгашното Харманли; участвуваме в строежа на чешма и мост; спасяваме се от чума и кърджалии; бързаме да се оженим, да съберем имот и да родим деца — преди да умрем изневиделица; да облечем новите дрехи, нови песни да изпеем, че и на панаир да отидем — преди новата беда.
Защото доброто перо на Кирил Динков, вслушано в гласа на живота, е доловило една от неговите негласни заръки: това странно население от долното поречие на Марица трябва да пази своите проверени, яки корени: труда, борбата, но и радостта.
Генчо Стоев
Заслужил деятел на културата от 1974 г. и Лауреат на Димитровска награда от 1982 г.
I. Началото
I. Началото
Началото на Харманли се губи в мрака на историята. На мястото на сегашния град не са намирани някакви по-значителни следи от миналото — нито при изкопи на основи, нито дори когато са копани кладенци — и може би точно тук старо селище не е съществувало. Но на 3 — 4 километра югоизточно от града в местността Юртищата са открити много отломки от глинени съдове, сърпове, накити, гробове, дялани камъни. До началото на века са личели и основите на жилища, та приемливо е в известен смисъл предположението, че там е било село Бисерча, както народният поет Петко Р. Славейков назовава родното място на легендарната Гергана. Още повече, че Изворът на Белоногата е съвсем близо — на 300–400 метра. Засвидетелствувани са и спомени на харманлийци преди петдесетина години, в които се твърди, че родовете им са се преселили оттам, дори някои помнели местата на някогашните родови къщи. Едно е напълно сигурно — до немного отдавна на това място е имало селище.
Следи от селищен живот са открити и на северозапад от Харманли, на левия бряг на Олудере (Харманлийска река), във високата гориста местност Тъпаня, която е равна като тепсия, разположена е на припек и има широк изглед на изток по течението на Марица. Вероятно при избора на мястото освен благоприятните условия за живот са си казали думата и някои стратегически съображения.
Възможно е и в близката местност Алмал`ъ на десния бряг на Марица, където Олудере се влива в нея, както и в местността Илиндена на югозапад непосредствено до сегашния град, да са съществували
9
селища. Там също често са намирани части от съдове, накити, оръдия на труда, гробове и др.
Изобилието от останки свидетелствува за оживен или поне непрекъсваем поселищен живот по тези места от десетки векове. И то не е случайно. Харманлийската земя е богата и щедра, климатът благоприятен и този край от най-стари времена привлича заселници. Близостта до Марица, плавателна чак до откриването на железопътната линия през 1868 година, и близостта на древния главен път през Балканите, свързващ Изтока със Запада, по който преминават племена и народи, войскари, посланици, търговци и роби, е другото важно обстоятелство, решило възникването, но и погиването на множество селища в тукашната околност. И ако се прибави близостта на прочутия Адрианопол, на приказно богатия и царствен Константинопол, чудно ли е тогава, че селищата тук са били оживени, но и изложени на опустошителните набези на племена и войски, на чуждоземни орди и разбойнически дружини?
Археологически проучвания и разкопки още не са правени и не са датирани отломките, намирани от населението главно при обработка на земята. Някои от находките са прибрани в музейната сбирка на града и чакат бъдещите си изследователи. Засега са извършени разкопки от Археологическия институт при БАН само около Извора на Белоногата, при което е установено от какъв материал и кога е строена историческата чешма. Но за това — по-нататък, а сега да се върнем към началото.
Знае се, че от първото десетилетие на VI век славяните започват да нахлуват и да се заселват на Балканския полуостров. Известно е още, че през 550 година многобройна славянска група се разполага около Адрианопол (Одрин), сражава се с ромеите и побеждава, след което опустошава областта чак до Пловдив. В средата на VIII век император Константин Багренородни казва: „Цялата земя се пославянчи и стана варварска.”
Междувременно още във втората половина на VII век на север от Хемус е образувана славянобългарска държава. Нейният растеж и възход е бърз и могъщ, а влиянието й върху славянските маси в пределите на
10
Византия, независимо от историческите превратности, е огромно.
Несъмнено в ранното средновековие населението в харманлийската земя е славянско, както е по цялата Маришка долина, като се изключат защитниците на отделните градове и на крепостите, издигнати от Византия в отчаяния й опит да спре славянската вълна. И независимо че империята простира понякога своята държавна власт над населението в Харманлийско, това е формална принадлежност, тъй като по силата на своята етническа същност то е изцяло свързано с България.
В XI и XII век тукашните земи са плячкосвани от печенеги и кумани, от селджукски турци и кръстоносци. В първите години на XIII век край недалечния Адрианопол леката конница на цар Калоян нанася съкрушителен удар на железните рицари от Четвъртия кръстоносен поход и пленява новоувенчания латински император Балдуин Фландърски. Четвърт век по-късно (1230 г.) край Клокотница воините на цар Иван Асен II сразяват войските на епирския император Теодор Комнин. Оттогава всички земи, населени е българи, биват присъединени към могъщата българска държава.
Настъпват тежки години за България. Царедворски интриги, болярски ламтежи и произволи, византийски кроежи и походи, татарски нашествия изтощават България, съсипват земите и хората й. В средата на XIV век войските на смирненския и айдънски емир Омур, повикани от претендента за византийския престол Йоан Кантакузин, на няколко пъти навлизат в Балканския полуостров и опустошават богатите и плодородни области на Тракия. След смъртта на Омур, Кантакузин се свързва с османските турци на Орхан, които навлизат на Балканите трайно, без намерение да се отдръпват. И вероятно затова са двойно по-жестоки и безмилостни към завареното население.
Както се вижда, земите по Маришката долина, включително и Харманлийският край, са били арена на не една и две битки, на не едно и две нахлувания. Не са малко случаите, при които е можело да бъде оплячкосано, опожарено и заличено цяло селище, особено ако е попътно. И все пак вероятно най-свиреп е бил ударът, нанесен върху тукашното население и
11
селищата му от ордите на османските завоеватели в края на XIV век. Ярък спомен за тези зловещи събития ни е оставил светогорският монах Исай, техен съвременник: „Като убиха юначния деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, смърт несретна ги покоси, защото загинаха от глад. .. Опустя земята, лиши се от всичките блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. И наистина, тогава живите облажаваха по-рано умрелите”. [1]
Може да се предположи, че някои от селищата в близката околност на Харманли, предшественици на сегашния град, са загинали именно при това страховито нашествие. Оцелялото българско население се отдръпнало от главния път, потърсило убежище и сигурност в склоновете на Източните Родопи и в гористите скатове на ниската Сакар планина, където създало нови махали и колиби. Така изникнали селища към по-далечните Домуздере, Даулбаир, Рахманли, Белите пътеки. Макар и встрани от главния път, те също били многократно нападани и опустошавани от османлиите.
Думите на монаха Исай са казани по повод на битката при Черномен (Чирмен) и последствията от нея — събития, които имат пряко отношение към Харманли. В спомена за тях, запазен в историческата памет на тукашното население, легенда и действителност се преплитат, забулени от вековете. Ще се опитаме да ги проследим, макар че науката още не си е казала последната дума — къде край Харманли трябва да търсим гроба на Вълкашин.
1. Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина, кн. 2, Хемус — А. Д. за книгопечатане и издателство. София, 175—176.
1. Вълкашиновата чешма
I. Началото1. Вълкашиновата чешма
Владетелят на Прилепската област Вълкашин (Вукашин), за когото сръбските исторически източници говорят, че „он бил от нация болгарские”, [2] след смърт-
2. Державин, Н. С. История на България. Т. I, С., 1948, с. 245.
12
та на крал Стефан Душан (1336—1355 г.), по време на управлението на младия му син Урош (1366 г.), заема сръбския престол и се опитва да създаде управление, способно да даде отпор на настъпващите в Балканите османски нашественици. Заедно с брат си Углеш, владетел на Серската област (под Гюмюрджина), чиито владения по Беломорието стигат чак до Перитор, той събира голяма християнска войска и потегля срещу османлиите. [1] На 26 септември 1371 година отрядите на Халил паша нападат ненадейно през нощта лагера на 50—60-хилядната Вълкашинова войска, разположен до с. Черномен край Марица и му нанасят поражение. Монахът Исай пише: „Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество: едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен, а само някои се спасиха...”
В кръвопролитния бой Углеш пада убит, а крал Вълкашин тежко ранен. Приближените му успяват да го изведат от мястото на битката заедно с отстъпващата разбита войска. Носят го на ръце няколко десетки километра на северозапад по течението на Марица. Близо до днешния град Харманли Вълкашин издъхва от раните си. Смята се, че е погребан някъде около днешната железопътна гара на града. Недалеч оттам е Изворът на Белоногата.
Това предположение в известна степен почива на преданието, което разказва, че когато другарите на Вълкашин успели да се доберат до единствения извор от Одрин до р. Олудере край Харманли, Вълкашин понечил да утоли страшната си жажда. Пил от студената бистра вода и се отпуснал, „заспал завинаги”. Тогава станало чудо — изворната вода загубила сладкия си вкус и се превърнала в горчива лепкава течност, която вече никой не искал да пие. Гората била покрусена. Листата на дърветата окапали, клоните се оголили. Тревата изсъхнала. Цялата природа се прощавала с Вълкашин. Неговите верни бойци му изкопали гроб близо до извора и го погребали с почести. Над главата на доблестния си предводител поставили голям дървен кръст, а мястото оградили с дървена ограда.
1. Николов, Д. Ст. Поселищно-географски проучвания, II год., кн. 2, 1939–40, с. 145.
13
Но чудото не спряло дотук. Скоро се разбрало, че ако някой болен, макар и поразен от най-коварна болест, посети това място и наплиска лицето си с изворната вода, начаса оздравява. И хората още по-често се спирали при извора, който назовали „Чешмата на Вълкашин”.
Повече от два века народът знае и помни извора с това име. Тук се отбиват да преклонят глава и да запалят свещ не само местните хора. Идват поклонници от далечни краища да почетат паметта на героя, загинал с меч в ръка за свободата на балканските народи. Това място става кът на обща гордост и надежда. Споменът за християнския крал, повел войските си срещу поробителя, живее редом с мечтата и стремлението към свобода.
Сръбският патриарх Паисий (1614—1646 г.) твърди, че гробът на Углеш се намира при Харманли. Неговият приемник Арсени Чернаевич пише, че през 1683 година сам се е поклонил пред гроба на Углеш, където бил положен и Вълкашин. Гробът имал кръст и бил ограден. [1]
Дали двамата братя са били погребани в един гроб, не се знае. Този въпрос не е проучен. И дали само костите на крал Углеш са пренесени в Серес, също не е уточнено. Но в съзнанието на поколенията е останало през вековете, че на това място е гробът на крал Вълкашин, пролял кръвта си за свободата на българския народ. И трагичното събитие дълго се предавало от уста на уста.
Заети със завоеванията си далеч на Запад, османските управници не се интересуват от това, че покорената рая тачи това място. Но в края на XVI и през XVII век вече не е така. Османската империя започва да губи своята военна мощ. Спахийството, еничарството и държавната власт се разлагат, ала асимилаторската политика на завоевателите не само не отслабва, а става по-агресивна и непримирима. Навярно по това време — краят на XVII век — властите са се разпоредили гробът да бъде заличен, а кръстът и оградата сринати. Не трябва и следа да остане от тях,
1. Сакарски, М. Д. Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935, с. 18.
14
нищо не трябва да напомня за някогашната храброст и слава на „неверниците”.
Но кръстът пак се появява. Тогава властта издава строга заповед никой да не посещава това място. Който се улови там, ще бъде наказан със смърт. Пътниците, минаващи по пътя, трябвало да хвърлят проклятие и камък върху „налет мезар” — предателския гроб.
Нижели се годините, а грамадата растяла и сякаш затрупала името и спомена за Вълкашин. И названието на чешмата сменили управниците. Нарекли я „Ак балдър чешмеси”. През 1864 година, когато започва да се строи „набитият път”, т. е. цариградското държавно шосе, камъните от грамадата били използувани за настилката му.
Дядо Петко Славейков пръв потърсва незнайния гроб. В началото на 1867 година той пише от Цариград до харманлийския учител възрожденец Дялко Милковски: „Няма ли около Харманли някой забележителен гроб?” А през юли същата година идва в Харманли, но срещата му с Милковски се осуетява, тъй като учителят е арестуван и откаран в Пловдив. Така гробът остава неразкрит, а след това мястото е напълно заринато и изравнено.
По-късно Дялко Милковски старателно се заема с въпроса. Дори с точност съобщава в сп. „Родина” (кн. 5 от 1902 г.) следното: „На западния край на моста по шосето на изток, точно на 3 км и 100 м от Харманли, на 27 средни крачки вдясно от шосето, перпендикулярно на юг е малката падинка с мястото на грамадата, на гроба.”
И досега харманлийци наричат това място Хамъза, което идва от османското „хамъз мезар” (гроб, където се произнася молитва). Във връзка с преданието е и името на местността Налет мезар, която се намира близо до Юртищата. Заслужава да се отбележи, че „налет” има двояко значение: в простонародния турски език думата означава „проклет”, но може да идва и от „нале”, което значи „плач, ридания”. „Проклетото място” за османлиите, за българите било място за плач, ридания и молитви.
Интересно е да се проследи колко дълго живее споменът за Вълкашин, как се променя и избледнява с
15
отдалечаването от събитието и по-късно с намесата на поробителя.
През 1534 година Рамберти съобщава, че е минал река Carmanly и после е видял чешмата на Вълкашин. Но не се ограничава с това, а разказва, че когато раненият крал се навел да пие вода, бил убит от слугата си Никола Хърсович. Вероятно част от тези сведения Рамберти е събрал от местни хора, българи [1].
Четиридесет години по-късно Пиер Лескалопие пътува до Цариград в пратеничеството на Масио, секретар на френския посланик в Турция Франсоа дьо Ноай. В подробните си пътни бележки Лескалопие е записал за 5 април 1574 година: „На юг преминахме реката Карманли, т. е. „царска река”. Малко след това — пред чешмата на крал Вукасим—Мрезич, за която се разказва, че по време на бунта на Сърбия срещу Матиаш Корвин, унгарски крал, Сърбия се предала на турчина посредством деспот Георги, които бил неин управител. Вукасим, молдавският крал, водел войски в помощ на Матиаш и, уморен от дългите си преходи, поискал да пие и да си почине при тази чешма. Там бил убит от Версонич, негов щитоносец, когото той задържал единствен при себе си, докато войските му продължавали пътя си. В миг (дори елементите възнезидели това предателство) сладката вода станала горчива. Всички местни хора, които минават оттам, оставят няколко монети от себе си, вярвайки суеверно, че като са пили (водата), (тя) лекува треските и им пречи да се явяват.” [2]
Към коментара на пътеписа, който излиза под редакцията на известната наша историчка проф. Бистра Цветкова, е отбелязано: „Очевидно са прекосили Харманлийска река или Марица при селището Харманли.” И по-нататък във връзка със съобщените имена и събития: „Версия, свързана с борбата на сърбите срещу турците през XV в. (срв. К. Иречек, Историjа срба, II, Београд, 1923, с. 204 и сл.).”
Ще си позволим да разширим и да дадем друга насока на този коментар. Очевидно е, че част от сведенията пътешественикът е получил от местните бъл-
1. Николов Д. Ст. Поселищно-географски проучвания, II год., кн. 2, 1939–40, с. 146.
2. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVII в., С., 1975, с. 152.
16
гари — що се отнася до чудодейните качества на извора, до името на крал Вълкашин. Но останалото е отглас на по-късни събития, които са по-близки до времето на пътуването и които се наслагват върху избледнелия спомен за битката при Черномен и трагичната смърт на крал Вълкашин. И това не бива да ни учудва. Само за времето от Рамберти до Лескалопие цитираните сведения и имена са претърпели толкова сериозна промяна, че не може да не възникне съмнение спрямо тяхната буквална достоверност. Поначало сведенията на старите пътешественици за събития, на които не са съвременници, по обясними причини са неточни. А в случая продължава да действува механизмът на митотворчеството — върху веднъж възникналата легенда за смъртта на Вълкашин се наслагват пластовете на по-нови времена и събития.
Тази легенда, тръгнала от харманлийската земя, има и друго продължение. Крал Вълкашин, на когото българите възлагали своите последни надежди, живял и храбро умрял и навярно неговата трагична и ненавременна смърт е една от причините народът да възвеличае сина му Крали Марко, който се превръща в централна, най-любима и популярна фигура в българския героичен средновековен епос. И в Харманлийско, както навсякъде по българските земи, споменът за Вълкашин, бащата, избледнява, но избуява възхвалата на сина — българския юнак Крали Марко.
Задача на нашата наука е да се занимае с въпроса за Вълкашиновия гроб, да го потърси и да уточни подробностите около смъртта на героя и почитта, която му е отдавана. И може би точно харманлийската общественост е призвана да подтикне това начинание. Споменът за Вълкашин, столетия поддържал непокорната воля на тукашните българи и стремлението им към свобода, трябва да живее в земите край Харманлийска река и Марица.
2. Първите писмени сведения
I. Началото2. Първите писмени сведения
Първите писмени сведения за селището Харманли, стигнали до нас, са от 1530 година. Те принадлежат на словенеца Бенедикт Курипешич, латински преводач
17
на хърватина Николо Юришич и на немеца Йосиф Ламберг, които пътуват като посланици на Германия, Чехия и Унгария. Те са упълномощени от австрийския император да преговарят за примирие със султан Сюлейман I, чиито войски през 1526 година влизат в Буда, а през 1529 година обсаждат Виена и опасно застрашават средноевропейските държави.
За да не си „губи времето напразно” по дългия път, Бенедикт Курипешпч започва да води бележки, които после издава в книжка с 32 страници и с 12 изображения на босненски градове, която отпечатва във Виена. Сам славянин, той дълбоко вниква в душата на балканските християни и предава тяхното настроение и копнежи по времето, когато османската държавна и военна мощ е в своя зенит.
В пътеписа си Курипешич кратко съобщава, че посланическата мисия на 8 октомври 1530 година е пристигнала в Haurmanli. И по-нататък продължава: „Петте изброени дни — именно от вторник до днешния ден — пътувахме през Романия (Румелия). В нея по пътищата жителите всички са християни, сърби и българи, които изповядват една вяра и нас навсякъде ни приемаха добре”... [1] Тези думи дават основание да се предполага, че в Харманли вече живеят и българи, добре настроени към пътниците християни, които минават оттам.
След близо три години немският пратеник Корнелий Дуплиций Шепер, упълномощен от Карл V и унгарския крал Фердинанд да подготви сключването на мир с османската империя, на връщане от Цариград на 24 юли 1533 година минава през Харманли и отбелязва: „Продължихме пътя си през хубави ливади и се спуснахме в едно тържище, наречено Харманли (Harmate). След като ядохме малко мляко, поехме пътуването си” [2].
И така през 30-те години на XVI век Харманли е вече значително попътно селище, със свое име, споменато дори като тържище, което ще рече, че е възникнало на това място поне няколко десетилетия по-рано. В края на XV век то несъмнено е съществувало.
1. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 134—138.
18
Друг е въпросът как е образувано.
По всяка вероятност тук, на брега на буйната понякога Харманлийска река, първоначално е поставен турски пост (може би на мястото на по-стара пътна станция, каквито се поддържали още от римско време по главния път за Византион). Задачата му трябва да е била да подпомага султанските войски и пътниците, от една страна, при преминаването им през труднопреодолимата река, особено когато е придошла, и от друга, да пази пътуващите й султанските кервани от разбойници, каквито никога не са липсвали в тукашните гъсти непроходими гори. За пътниците от Пловдив след пътната станция в с. Конуш, Асеновградско, където можели да сменят конете, идвало това място край Харманлийската река. Онези пък, които пътували от Цариград, почивали в Одрин и после пак тук трябвало да разпрегнат конете си, да ги нахранят и напоят, а и те самите да починат. Така на мястото на пътната станция или край нея бил построен първият кервансарай, който далеч преди красивия си събрат, издигнат от Сиавюш паша през 80-те години на XVI век, давал подслон на многобройните пътници.
А възможно е още в тези първи години на османското владичество за преминаващите на запад войски тук да е сформиран т. нар. „питателен пункт”. Вярно е, че документът, който говори за това, е от много по-късно време, но той е доста показателен и не изключва едно по-ранно начало. В този турски документ, който се пази в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” [1], се казва, че през 1685 година „данъчният агент е отделил от питателния пункт в Харманли и са взети зърнени храни. .. и месо 3240 оки за войските в Белград и 27 овце”.
В подкрепа на горното предположение може да се приведе и народната етимология на названието Харманли. От поколение на поколение в селището е предавано, че тук, на най-равното място, са били държавните хармани, където пред очите на турските стражи селяните от околностите трябвало да вършеят добитото от тях, но не тяхно жито. От тия хармани произлязло името на селището, сформирано по-късно около
1. НБКМ, Ориент, отд., ф. 84, а. е. 4.
19
пътния пост и около кервансарая на брега на Харманлийска река.
Едва ли можем безрезервно да приемем тази етимология, но ясно е, че на това място, удобно за прехвърляне през реката и за пренощуване и почивка, са се настанили хора още в началото на османското владичество. На първо време това са били войници на султана и най-напред близо до кервансарая се оформила турската махала.
Впрочем за първите заселници в Харманли може да се предположи, че са тюркски колонисти, прехвърлени от Мала Азия. Защото веднага след нашествието плодородните земи край Харманлийска река и Марица биват залени от вълна колонисти, които заемат имотите и домовете на оттеглилите се към планините българи. По тези места идват и юруците, помюсюлманчени бивши военнопленници, категоризирани от османския кадастър като „освободени роби”. Колонистите нападат и обсебват българските къщи, формират нови селища. Султанската власт им дава достатъчно привилегии, за да се чувствуват тук като в собствен дом.
По-късно, на югозапад от турската махала възникнала българската. Дошло времето, когато укрилите се в планинските гънки и гористите склонове тукашни българи започнали да слизат в полето и да се връщат в земите на дедите си. Пък и султанската държава имала нужда от тях. Плодородните поля при Харманлийска река и Марица трябвало да се обработват, да дават жито и сусам, толкова необходими за „победоносната” султанска войска, която до края на XVI век е в своя възход.
Така или иначе в течение на повече от четири века Харманли не си сменя името. Това проличава от известните досега наименования, с които е отбелязан от старите пътешественици. В късия списък, който проф. Ив. Д. Шишманов обнародва [1], се споменават: Haurmanli (Курипешич), Hormanly (Вранчич), Armali (Зен), Harmate или Hirmenli (Шепер), Harmanli (Веннер), Carmanli (Дустиниян), Harmanlia (Морозини), Harmando (Бенети), Хирменли (Хаджи Калфа) и т. н.
1. Шишманов, Ив. Стари пътувания през България. — Сб. НУНК, кн. 4, 1891, с. 490.
1. В първите столетия след нашествието
II. Старите пътешественици, документи и паметници разказват1. В първите столетия след нашествието
И в страшното първо столетие от османското нахлуване човешкият поток по главния път не секва. Преминават спахийски отряди, тежко натоварени обози, кервани с плячка и роби, многобройни стада, подкарани за султанската войска, чуждоземни пратеничества — обикновено дипломатически мисии от Запад, съставени от по 50—200 души и водени за безопасност от представители на султанската власт. За щастие в тези бляскави и пъстри групи, сред които се мяркали и готвачи, бръснари, шивачи, писари, тръгнали в услуга на високопоставените пратеници, е имало любознателни, наблюдателни и предприемчиви хора, които са записали своите впечатления от далечното пътуване през поробените Балкани. На тях дължим много от това, което знаем за онези тъмни времена в българската история.
Картината на живота в попътната харманлийска земя може да се възстанови именно по бележките на старите пътешественици. Макар и непълна, това е документална картина. Още повече, че други документи от първите столетия на османското владичество почти липсват.
Един от първите пътешественици, описал местата около Харманли, е Бертрандон дьо ла Брокиер. Той пътува със секретна политическа мисия, възложена му от бургундския принц Филип Добри, но официално под формата на „поклонение на светите места”. През 1433 година за пътя от Одрин към Пловдив пише: „... От Андренополи потеглих на дванайсети март заедно с посланика, комуто турчинът бе дал един от робите си, за да ни води... Цял ден яздехме покрай ре-
21
ка Маре (Марица) през много хубави места.. . Преминахме през много красива равнина между две планини, широка четиридесет мили, през която тече река Мареш... Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията... Двама турци ги водеха за продан в Одрин.” [1]
Брокиер нищо не споменава за селище Харманли. Вероятно тогава то не съществува. И трябва да изминат цели сто години, за да се появи това име при Курипешич и Шепер, както вече се спомена, при виенския и печки епископ Антон Вранчич, който на 17 август 1553 година на път за Цариград пристига в Харманли... [2]
Един от най-съдържателните пътеписи, богат на сведения за историята на балканските страни през XVI век, принадлежи на Ханс Дерншвам (1553—1555). Пътуването му е свързано с мисията на двамата видни дипломати на Хабсбургите — Антон Вранчич и Овжие Бусбек, също автори на ценни пътеписи. През 1553 година Дерншвам пише: „... На 16 август тръгнахме от Конуш и за 12 часа изминахме през целия ден цели 6 унгарски мили до едно българско село, на български Клокотница, а на турски Семисче, където българи и турци живеят смесено. Трябваше да правим толкова големи дневни преходи, защото по пътя не е построено нищо, няма вече никакво село край пътищата. Видяхме ниви, през които минахме; бяха засети със сусам и ориз. Почвата е доста плодородна, каквато е необходима за тези посеви... От сусама се вари масло. Сладко е и бистро, употребява се за всякакви гозби; пържат в него риба и друго, както в масло, а всички сладкиши поливат с него. Заради туй го продават на пазара всекидневно, а семената пък се поръсват отгоре на погачите по хубав стар селски обичай. Семето е бяло и продълговато, но не така обло като семената на синапа: сусамът расте по-високо от коляно и има много семена. Вдясно видяхме високи планини, разположени далеко. Вляво — широко поле. Намерихме само погачи, както на много други места, не пе-
1. Френски пътешественици за Балканите, С., 1975, с. 54.
2. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 167—207.
22
кат изобщо друг хляб, освен безсолни погачи. На 17 август от Клокотнiца за 8,5 часа след 6 мили път стигнахме българското село Харманли (Harmanli), където българи и турци живеят смесено. Там има кервансарай с 24 огнища, в който не отседнахме, защото не ни заведоха... Земята изглежда равна, с хубава и плодородна почва, обаче е запустяла и слабо обработена; селата са разположени далеко от пътя. Из пътя не намерихме вода, за да напоим конете... На 18 август от Харманли за 7 часа изминахме 4 мили до едно турско тържище, където нощувахме. Турците го наричат Мустафа паша... Тук, както и другаде, няма такива къщи, където да е предвидено място за коли и коне, с изключение на кервансараите, които намирахме из пътя; тези постройки са квадратни, градени от камък, повечето на един етаж, в тях има само яхъри за конете, огнища и до тях чешма. Някои са високо строени на два етажа, така че може да се обхождат. Горният етаж често е от дърво: там има стая до стая, като монашески килии. Всички прозорци гледат към коридора. Нямат изглед към улицата. В кервансараите има ковач и дребен търговец на сено и ечемик. Когато дойдат чужденци, отсядат в такива постройки. Определено е колко се плаща за през нощта и деня, както и наем за ползуване на яхъра и за една стая. В стаите живеят много занаятчии, всички неженени. Каквото изработят, изнасят го за продан. Друго нямат. Ядат по една чорба или каша, които се разнасят от продавачи. Такива кервансараи видяхме много по пътищата: имат обичай да ги строят по божия воля пашите и богатите за пътниците, защото иначе няма къде да се подслоняват при студ и дъжд.” [1]
Дерншвам записва и впечатленията си от връщането: „От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Страната е хубава като Седмоградско. Изглежда, че навсякъде е имало лозя — сега всичко е буренясало и се е превърнало в поле. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе, обират му всичко. А има хубав добитък и пасища... Тази страна е България, хубава и плодородна земя, но е запустяла,
1. Дневникът на Ханс Дерншвам, С., 1970, с. 39, 40, 41.
23
лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини. Тук по полето видяхме много свине... Има хубава паша за добитъка и хубав добитък, по-едър отколкото в Азия. Има също рекички и гори, но къщите, в които трябва да живеят хората, са съвсем окаяни. Никъде няма плевня, нито хамбари за зърното. По 20 яйца купувахме за аспра. Срещнахме осем български просяци, седнали на пътя. Двама от тях свиреха на гъдулка. По пътя продават вино от коли, което бедните християни българи карат от селата си по обществените друмища и по пътя... По пътя срещнахме повече от 25 коли с дървен материал, който българите караха ангария през Пловдив, и 1 кола с лук; водеше ги турски надзирател... И навсякъде, където преминахме през страната, целият народ работеше само за султана — негова ангария. Само християните биват угнетявани... “ [1].
Колко много и ценна информация съдържат тези искрени и безпристрастно изречени думи за народа и страната ни, простираща се, според Дерншвам, от Ниш до Цариград. Почти всичко за първите столетия от османското владичество можем да открием в тях — и прекрасните природни условия, и замрелия стопански живот, и тежкия национален, политически и религиозен гнет...
Цялата земя под бляскавото острие на ятагана била собственост на държавната хазна. Това е така наречената мирийска земя, с която се разпореждала централната власт, раздавайки правото на част от приходите от нея на участниците във феодалното конно опълчение — спахиите и техните началници. В тези послужебни владения — тимари, зиамети, хасове — зависимите селяни (раята) имали свои късове земя, срещу която трябвало да плащат тежки данъци и на спахията феодал, и на държавната хазна. Или с две думи, експлоатацията била двойна. Как тогава да не запустяват лозя и плодородни ниви! Защо да се вдигат плевни и хамбари, щом на този народ, „измъчен и ограбен”, му обират всичко... Отделно се трупат ангариите и извънредните налози по време на война — а в онези години военните походи не секват. Щом вой-
24
ските потеглят от Одрин към северозапад, от султанската администрация излизат многобройни заповеди до кадиите от двете страни на главния път. С тях се нарежда да се съберат от раята хиляди килограми зърнени храни и фураж, добитък за нуждите на войската. Хамбарите на измъчените българи се изпразват и от скътаното за посев зърно. Цели стада овце се отвличат от селата към турските военни станове. А хората се откарват принудително за поправка на султанския път, по който преминава турският аскер.
Впрочем през XV и XVI век една трета от завладените мирийски земи били частно владение на султана — султански хас. Членовете на династията също имали свои хасове (най-голямото по размер феодално владение). Малка част от тези владения били превръщани във вакъфи, т. е. завещавани за издръжка на мохамедански религиозни и благотворителни учреждения. В подобен вакъф попада и Харманли. Сведения за него има от 1585 година, но нека сега се върнем към дневника на Ханс Дерншвам, за да видим малко или много казва той за селището Харманли.
Първото и най-важното е, че пътешественикът говори за българското село Харманли. И макар да добавя, че българи и турци живеят смесено, очевидно българите са достатъчно много, за да бъдат забелязани, а може би и да придават български облик на селището. Годината е само 1553-та. Изминали са едва две десетилетия от най-ранните известни съобщения за Харманли, а ето че в него българският елемент започва да личи и да се налага.
Другото интересно със своята точност съобщение е за кервансарая с неговите 24 огнища. Наистина сам Дерншвам не го е посетил, но по-нататъшното описание на кервансараите, срещани по пътя, доста пълно възстановява картината. Това все още не е онзи голям и внушителен кервансарай, издигнат по заръка на везира Сиавюш паша в края на века, а един от обикновените, с нищо неотличаващи се кервансарай, строени край пътните станции (мензилите) по султанския керванен път за Цариград. В Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” се пази един турски документ [1] от 1685 година, който е молба
25
от висш служител да се издаде заповед извънредният военен данък „сюрсат” от Елховската каза да бъде определен за издръжка на мензила в Харманли. Вярно е, че документът е от по-късно време, но той добре допълва сведенията на пътешествениците от XV и XVI век, минали по тези места.
Че възникването и развитието на селището Харманли е свързано в голяма степен с пътната станция и кервансарая тук, не подлежи на съмнение. Остава да си представим и плодородната, но запустяла, слабо обработвана земя наоколо, големия „държавен” харман и неумолимите султански чиновници край него, мизерните, ниски къщи в българската махала и онези българки, които подават на пътниците погачи, поръсени със сусам, за да получат по някоя аспра. Главният път бил тегоба и проклятие за поробените и в същото време носел известни улеснения и възможности, от които работливите и предприемчиви българи не пропускали да се възползуват.
През 1573—1578 година през нашите земи минава немският духовник Стефан Герлах, прекарал доста години в Цариград. Той също говори, че България е прекрасна, плодородна страна, повечето равна, с малки долини... Но твърде голяма част от нея стои пуста, защото не се обработва. „Казват, че когато се заемат да я обработват много, турците им я отнемат, та затова работят само за насъщния хляб и сеят само толкова, колкото да се прехранят една година. Освен това държат много добитък...” [1]
Стефан Герлах споменава: „Харманли е малко турско село, чиито къщи са покрити със суха трева. Имат доста голям кервансарай, построен също от Мустафа бега, но както и другите — без спални. Земята става малко по-неравна и през по-голямата част от пътя от Мустафа паша (Свиленград) дотук е обрасла с храсталаци и хълмиста, но има и доста ниви. По пътя насам в храсталаците срещнахме 70 клети пленени хървати, оковани заедно с вериги, също и няколко жени на коне. Един стар турчин яздеше след тях — всичките му принадлежаха и той ги продава, когато и както може.” [2]
1. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 319—364.
26
Очевидно пътешественикът е видял само турската махала, която била разположена непосредствено до кервансарая, докато българската част на селището била отдалечена само на километър в югозападна порока. Но има и друго: като че ли сме стигнали до времето на голямото строителство в Харманли.
2. Големите строежи в Харманли от края на XVI век
II. Старите пътешественици, документи и паметници разказват2. Големите строежи в Харманли от края на XVI век
Мелхиор Безолт, пътувал от Виена до Цариград с австрийска мисия, съставена от 66 души, начело с посланика Хайнрих фон Лихтенщайн, разказва: „На 9 октомври 1584 година седемнадесетдневният поход беше до Харманли. Тази част от пътя се счита за най-несигурна поради марталозите, или пътните разбойници. На нас обаче не ни се случи нищо. Може би той ще да е опасен за оня, който пътува сам или с малка група. На това място се вижда наново Хеброс или както турците и гърците я наричат — Марица. Сиавюш Паша наредил да построят хубав каменен мост над тази река близо до кервансарая (пътешественикът криво е разбрал, защото става дума за моста на р. Олудере). Но по времето, когато минахме ние, той още не беше готов.” [1]
А Райнхолд Любенау, който пътувал с императорския пратеник Бартоломей Пецен, натоварен да занесе на султана поредния годишен данък, съобщава през 1587 година: „Дойдохме до един голям, иззидан от четвъртити камъни мост край едно малко селце, наречено Харманли (Harmanli), където намерихме хубав кервансарай, в който се подслонихме.” [2] И по-нататък разказва, че по това време българите били заети със запазването на живота и честта на своето семейство, с мисълта как да спасят реколтата и имуществото си от грабеж, как да издължат десетките си данъци и ангарии. За училище и образование нямало време да се мисли, пък и нямало средства за това.
Вече можем да направим достоверно уточняване за времето, по което се строи мостът над Харманлий-
27
ска река — след кервансарая и между годините 1584 и 1587. Впрочем на мраморната плоча, поставена на самия мост, е отбелязано съвсем точно: 1585 година.
Как е изглеждал той, а и какво друго е изникнало в тези години, ни разказва Льофевър, придружавал като секретар френския посланик Ашил дьо Санси, барон дьо ла Мол, в пътуването му от Дубровник до Цариград през 1611 година:
„По-нататък минахме малка планина от няколко левги път, наречена Краварица. При слизането от нея преминахме по брод малка рекичка, върху която има каменен мост с шест свода и влязохме в едно село Ованли (Харманли), което също е с чист въздух и в което пак има красива джамия и много хубав кервансарай, построени един срещу друг — съвсем нови, покрити с олово и изградени от хубав камък с вар и пясък. В джамията има чешма, а в кервансарая друга; той е разделен на две и в двете части могат да спят 500 души. Около двора има много килии като малки стаички...” [1]
И така в Харманли е осъществено голямо и блестящо за времето си строителство. Защо точно тук? И кой е споменатият от Безолт Сиавюш паша?
Според някои исторически данни Сиавюш паша е помохамеданчил се хърватин. [2] Умен и способен, гъвкав политик, той бързо напредва в османската йерархия, сближава се със съветниците на султана и с течение на времето сам става негов съветник. Нещо повече, султан Мурад III го прави свой зет и свой велик везир. Впрочем по-късно Сиавюш паша на няколко пъти е велик везир на османската империя. Неговият строителен размах се разгръща в последните десетилетия на XVI век и в началото на XVII век. Починал е през 1605 година в кьошка си в Юскюдер (Цариград).
През 1582 година, като най-приближен султански човек, член на династията, с височайши указ, издаден от Девтерхането в Цариград [3], Сиавюш паша получава като вакъф земите и селищата, разположени на дес-
1. Френски пътеписи за Балканите XV—XVIII в., С., 1975, с. 190, 191.
2. Сакарски, М. Д. Стогодишнината на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935.
28
ния бряг на р. Марица: от село Каяджик (дн. Димитровград), но без него, до село Елесча (също без него) — Гердема (дн. Н. Надежда) — Салмас (дн. Воден), Куруджиево (дн. Александрово), Юренджик (дн. Константиново), Караорманли (дн. Черногорово), Тръново (дн. кв. Злати дол на Симеоновград), Оваджик (дн. Поляново), Кюсякьой (дн. Преславец), Сиврикая (дн. Остри камък) и Харманли. За център на вакъфа си сам пашата избира Харманли и назначава специален управител, свой представител, който да се грижи за прибирането на реколтата и на всички данъци и налози от жителите на вакъфските селища.
Но това не било достатъчно за славолюбивия паша. Той искал непременно да увековечи името си и вложил цялата си власт, страст и умение за изграждане във вакъфския център на забележителни сгради и съоръжения в духа на онова време: доизградил и украсил кервансарая, издигнал сводест мост над Харманлийска река, джамия, хамам (баня) и красива чешма, наречена Ак балдър чешмеси. В това колосално строителство — освен че се използували приходите от вакъфа — била впрегната и цялата рая от Одрин до Хасково, събрани и доведени били най-добрите майстори от близки и далечни места, а камъка докарвали с коли и добитък чак от Кулели Бургас (Люлебургас)...
За хубавия голям кервансарай споменават всички пътешественици, преминали през Харманли след 1582 година, но най-ярко е описанието, което му е направил капитан Шад, пътувал с австрийско императорско пратеничество (на император Карл VI) до Високата порта през 1740—1741 година.
Капитан Шад пише дневник за пътуването си, в който подробно разказва за земите, през които е минала мисията и той самият (известно време капитанът пътува отделно). Основната част от пътеписа му, чийто оригинал се пази във Виенската национална библиотека, е посветена на българските земи. Авторът се е стремил да подсили изложението с визуални материали. В текста има 33 рисунки, между които и „план и разрез на хана при Харманли”. Офицер от австрийската императорска армия, капитан Шад отделя по-малко внимание на античните паметници и старините, а се спира подробно на самия живот, селищата, хората,
29
природните феномени, които е имал възможност да наблюдава по пътя си. И това е голямо предимство на пътеписа му.
Към този пътепис ще се върнем още веднъж, когато говорим за седемнадесетото столетие, но нека сега цитираме казаното от австрийския офицер за кервансарая в Харманли. На 18 май 1741 година капитанът продължава да пътува „покрай брега на Марица през една равнина до Керманлу — място за вършеене на жито (Харманли), където се намира най-хубавият хан не само по целия път до Цариград, но и в цяла Европа. Той е дълъг 144 мои крачки и широк 30. Целият е построен от големи четвъртити дялани камъни, покрит е с олово върху един доста обширен и здрав скелет. В него се влиза през две големи арки, за да може да побере голям брой коли под покрив. Те образуват просторен купол, покрит с похлупак, дървена изработка, но с твърде хубав профил. От двете страни на този голям коридор са конюшните, където могат да се поставят 4 реда коне или камили. Освен камините, които са наредени вътре надлъж по един банкет, твърде широко, който заобикаля от всякъде. Има две малки стаички, издадени над портата, снабдени с огнища, предназначени за важни лица, които биха дошли да прекарат нощта тук. Всичко това може да се види по-добре от плана, разреза и лицевата страна на сградата, които давам тук.” [1]
Кервансараят е първата голяма постройка в Харманли. За нейното изграждане се мобилизира цялото българско население от Одрин до Хасково. Всички села са задължени да дават ангария с колите, добитъка и хората си. Зидарите и майсторите пак са българи.
А защо Харманли е избран за построяването на такъв голям кервансарай? Защото там е средата на пътя от Мустафа паша (Свиленград) до Хасково. Всъщност смята се, че сградата на кервансарая е вдигната по заповед на Мустафа бег, който е строил и моста на р. Марица при Свиленград в началото на XV век, а по-късно е доизградена и разхубавена по заръка на Сиавюш паша.
1. Известия на Държавните архиви, кн. 37. с. 59.
30
Издигната непосредствено до Харманлийска река, тази висока каменна сграда с няколко двора за коне, камили, мулета правела силно впечатление на пътниците. В близката река те можели да напоят добитъка си. А в двора, където течала изобилна вода от специално построена чешма, сами утолявали жаждата си след дългия и уморителен път. Солидната кервансарайска постройка поразявала и чужденците, та много от пътешествениците, които минават през Харманли, споменават само за нея. И досега има запазена част от една стена, зидана от камъни, тухли и хоросан, която дава известна представа за строежа.
Тези яки и дебели стени трябвало да осигуряват безопасно нощуване на керваните. А неколцината занаятчии и дребни търговци, постоянно живеещи в кервансарая — ковач, ахчия, продавач на ечемик и сено — предлагали дребни услуги и удобства за пътниците.
В приблизително някогашния си вид кервансараят се запазва чак до 1866 година и затова разполагаме с още едно подробно негово описание, направено от възрожденския учител Дялко Милковски. [1] Кервансараят, според учителя, имал три отделения, от които средното кръгообразно, с напречник 25 м, извито в свод. В двора имало и шадраван. Другите две крила от двете страни били дълги по 45 м и широки по 25 м. И трите отделения били покрити с оловни плочи.
В годините, запомнени от учителя Милковски, кервансараят, преживял зенита на османската империя, вече бил западнал като нея и се рушел. Накрая той служел за устройване на есенния панаир Карабаа. Тогава в стаите му се разполагали търговците със своите скъпи стоки. А под купола му бил просторният безистен — постоянен покрит пазар със златарски и сарашки дюкяни, мутафчни, седлари и др. Но от ден на ден керванният султански път губел значението си. Наближавало времето на железниците. А и след кърджалийските размирици кервансараят не се поддържал и започнал да се руши. Камъните му послужили за направата на цариградското държавно шосе и на около 50 моста.
Разрушаването продължило и след Освобождението, когато с материали от кервансарая били построени
1. Родина, 1902, год. IV, кн. 5.
31
околийското училище, болницата, жандармерийската и военната казарма.
Сводестият мост край Харманли е сред крупните пътни съоръжения, строени в османската империя през XVI век. Наистина река Олудере (Харманлийска) е малка, но през есента, зимата и пролетта водите й препълвали коритото, излизали от бреговете и заливали околността. Започнели ли дъждовете, реката ставала сериозна пречка за пътниците по стария керванен път за Цариград.
Та не е случаен изборът на Сиавюш паша — наред с другите благотворителни и богоугодни заведения да построи мост на това място над Харманлийска река. И защо този мост да не бъде за чудо и приказ в цялата империя? Хора има, приходите от вакъфа не са малки, ще покрият „масрафа”, пък и майстори ще се намерят, нали властта на Сиавюша е всемогъща! Раята ще приготви мястото, ще изкърти камъни от кариерите, ще ги издяла и ще ги превози. А най-добрите строители от Тракия и Мизия ще изпълнят величествения му замисъл.
И голямата мобилизация под страха от ятагана, започнала с градежа на кервансарая, продължва. Навсякъде звънтят железни лостове и чукове. Далечни кариери бълват един след друг грамадни каменни блокове. Майстори, въоръжени с длета, ги разчупват и оформят. Други българи с яки биволи и волове ги прекарват. Месеци и години трае ангарията. Тежък и непононосим е трудът, сред който се ражда красивият сводест мост над Харманлийска река.
Тържествува великият везир, а заедно с него и османлиите, макар че в действителност тази красота е дело на ръцете, ума и таланта на българските майстори. Пътници от далечни места спират възхитени, оглеждат моста и възклицават от почуда пред здравата му конструкция и великолепен изглед. Търговци и посланици, керванджии и султански войници не се застояват вече поради придошлата река. Мостът е леснина и благодат и за мирните земеделци, за простата рая, изтеглила на гърба си неговия строеж.
За да се помни и знае, на най-високото място — в специална ложа над перилата в началото на моста — е поставена мраморна плоча с надпис: „Благодарение
32
на бога великият везир на моредушния (много добрия) султан заповяда над харманлийската вода да се издигне един свод като небесния, като построи по благодарност един великолепен мост в Харманли, освободи с благопожеланието си бедния и богатия от мъките. Светът е един мост, по който минава пътят на царя и бедняка. Конто върви по правия и справедлив път, намира спасение при бога. Като видях свършека на моста, аз, молейки се богу, сам казах надписа. Във времето на Сиавюша се построи тоя великолепен мост, година деветстотин деветдесет и трета (1585 г.)”.
Този превод на надписа е по-късен и днес стои поставен на една медна плоча в близост до стария надпис. Първият превод е направен веднага след Освобождението от учителя Дялко Милковски за младия генерал Скобелев (син), който през март 1879 година престоял пет-шест дни в Харманли. По-късно, през февруари 1900 година, Милковски публикува своя превод в сп. „Родина”, като отбелязва любопитния факт, че Саи бай (името на съставителя на надписа в стихове) не само е показал с цифри годината, когато е построен мостът, но така е комбинирал последния ред от този поетически надпис, щото думите: „Сиавюш земан калдъ бипна ду душерг зибой”, преобърнати в цифри, също означават годината 993 (по мохамеданското летоброене).
И тук ще се изкушим да приведем краткия разказ на големия български писател Ангел Каралийчев, Публикуван в местния вестник „Харманлийски обзор” от 15 февруари 1936 година под заглавие „Светът е мост”:
„През 1585 година през Харманли мина турският поет Саи. Той беше приятел на Сиавюш паша, строител на каменната гривна, която напомня небесната дъга. Сиавюш паша помоли певеца да напише стихове, с които да благослови името на аллаха и да отнесе името на пашата през вековете към бъдните поколения.33Една вечер певецът Саи седна па брега и погледна водите на Олудере, упътенн на юг към морето, вдигна очи към белите камъни на строения мост, който прехвърляше реката като пъргава камила, отмести две зърна от броеницата си и се замисли. Животът е като
мост. Пристигат хората от един незнаен бряг, нахълтват от светлината на божите дни и години, трудят се, събират и пилеят имане и най-сетне слизат на отвъдния бряг, където са градините на аллаха. Животът е като този мост, който се чупи над реката. Човек се ражда мъничък, почва да расте, върви нагоре, стига върха и преди да се озърне и порадва на чудния божи свят, почва да се спуска надоле към вечността.. Най-хубавият мост под слънцето е дело на аллаха... Животът е най-хубавият мост.Тихо подухна вечерен летен вятър. Зашумоляха листата на високите тополи край реката. Трепна глас на птица. Раздвижиха се струните в душата на поета. Той стана бърже, упъти се към конака и поиска златния дивит на пашата. Донесоха му мастилницата, подадоха му едно паче перо и лист бяла книга. Сам се наведе и написа ония стихове, които цели 340 години стоят на белия мрамор и говорят на пътниците:
— Този свят е мост!”
Както сам авторът е отбелязал, разказът е написан на 13 февруари 1936 година в Харманли, което ще рече — под магията и очарованието на стария сводест мост, чието изящество и красота вълнуват и до днес.Старите пътешественици обикновено говорят за шест свода, но днес личат главно трите големи свода на моста, най-големият от които е средният, широк повече от 20 метра. Перилата са високи метър, за да предпазват коли и пътници от падане. Но отдавна по каменния гръб на моста не минават каруци и добитък. Ням свидетел и символ на една безвъзвратно отминала епоха, днес той е музейна старина. Обявен за паметник на културата, мостът край Харманли ще заеме подобаващо място сред добре замисления младежки парк в града.
Джамията, за която говори Льофевър през 1611 година, се издигала срещу кервансарая — красива, градена с хубав камък, вар и пясък и покрита с олово като него. Точната година на строителството й не е известна, но очевидно то е станало непосредствено след изграждането на кервансарая и моста, пак по заръка на владетеля на вакъфа Сиавюш паша. Много от пътешествениците посочват красотата на тази построй-
34
ка, наричайки я „светла и величествена”. Строена е от същия материал (камъни и хоросан) и по същия начин, както останалите сгради от края на XVI век. Джамията съществува до 1939 година, когато по договор и по споразумение с турската община в Харманли е разрушена поради опасност от срутване. След земетресението през 1929 година стените й са силно напукани, а и се налага да се оформи градският парк пред площада и там да се издигне ново читалище.
При разрушаването на джамията, на 19 декември 1939 година, в югоизточния й ъгъл, до цокъла, откриват върху някои от дяланите камъни издълбани кръстове. На два от големите камъни те са двойни, а на други два — по-малки. Личи, че кръстовете са издълбани грубо и набързо. За да не се запълнят с варна спойка, не е поставена вар около тях, а само в края на камъните, така че те почти не са споени с долните камъни. Обяснението може да бъде само едно: майсторите — българи и християни — са оставили кръстните знаци, за да покажат на бъдните поколения, че ислямът не е вездесъщ, че освен него и османлиите има и друга религия и други народи, че българската вяра е жива и народът не се е предал. Каква ли смелост е била необходима на незнайните строители, колко ли са рискували, за да оставят този знак на своя протест и на народностната си принадлежност! Може би докато едни са дълбали кръстовете, други са стоели на пост? А може би всички строители и майстори са участвували в това тайно и опасно дело, та то е останало незабелязано от османските надзиратели.
Хамамът (банята), който съществува до 1938 година, е строен по същото време и с материали, с каквито е градена джамията.
Разположен на 40—50 метра югоизточно от нея, хамамът бил вкопан в земята и заемал пространство от няколко стотин квадратни метра. Имал няколко кубета, покрити с олово, които се издигали на 1—1,5 метра над земята. Водата се докарвала от недалечен нзвор по канал. Хамамът бил истинска благодат за пътниците в миналото. Тук можели да се освежат с топла баня след дългия път — намирал се само на стотина метра югозападно от кервансарая.
През 1881—1882 година общината направила основен ремонт на почти рухналата баня, защото я грозя-
35
ла опасност да падне, пък и водата била започнала да се замърсява. Така животът й бил продължен с още 50—60 години. Поради опасност от срутване и главно поради неспазване на хигиената хамамът е разрушен през 1933 година. Така се оформя централният площад пред общинския съвет и пощата, където по-късно става съботният пазар.
Авторът на тази книга и неговите връстници си спомнят това своеобразно хигиенно помещение, в което са се къпали като деца и ученици. Ето как изглеждаше то: в банята се слизаше по тесни каменни стълби, разположени от източната страна. Още щом влезехме, дебела дървена врата се хлопваше зад гърбовете ни с един токмак. А след като се съблечахме, бутвахме друга още по-дебела врата с голям дървен труп, окачен на дебело конопено въже, който веднага тласкаше вратата и тя сама се затваряше. Такъв беше този „автомат”, остроумно изобретение ка някогашния технически гений. После се влизаше в „потилника”, където парата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Там веднага сядахме или пък се излягахме на един голям кръгъл камък. Едва тогава, оглеждайки се нагоре, можехме да съзрем кръгообразното кубе над главите си — както в църквите или джамиите. На високата температура в потилника можеше да се издържи само няколко минути. Запотени, разкиснати, оттам отивахме при един едър здравеняк — теляка, който така ни избелваше кожите, че ставахме червени като варени раци. И едва тогава идваше ред да седнем при курните, където се поливахме с бакърени тасчета и окончателно се измивахме със сапун. Така, преминали през едно истинско „чистилище”, излизахме изтощени от топлината и същевременно свежи и ободрени.
Такъв беше харманлийският хамам в последните години на своето съществуване. Заедно с останалите сгради, които представлявали цял комплекс, придаващ градски вид на селището, той служел не само на някогашните пътници, но и на местните жители.
Ак балдър чешмеси (Изворът на Белоногата) е петото голямо съоръжение, издигнато в Харманли в края на XVI век. Всъщност то било вън от града — голямата чешма била изградена при извора, край който умрял и където бил погребан Вълкашин.
36
Благодетелят-строител пак е Сиавюш паша. По негово поръчение чешмата е построена със същите големи каменни блокове, докарани отдалече, с които били издигнати мостът, джамията и хамамът.
Според стари хора от Харманли преди години на чешмата имало три надписа, издълбани на мраморни плочи със старинно арабско писмо. Преди 50—60 години бил запазен само единият от тях. Той бил най-крайният вляво, най-кратък и гласял: „Благодарение на водата всяко нещо е живо. Благотворителят почитания Сиавюш паша. 1585.”
Великолепният градеж, с необикновено красива архитектура, съществувал в стария си вид чак до последните десетилетия на XIX век, когато злосторници задигнали мраморните колони от беседката, други пък откъртили оловото от покрива й. Защото чешмата, наред с трите чучура (един от които е запазен и до днес), дванадесетте корита и трите големи мраморни плочи с надписи, имала и изящна беседка с покрив от олово, поддържан от колони (най-вероятно дванадесет на брой), където уморените пътници сядали да си отдъхнат.
В един турски документ, който се пази в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” [1], е отбелязано, че наблюдателният пост „Болгас” близо до Ак балдър чешмеси, поставен на шосето, на разстояние половин час от Харманли, се състои от трима души със заплата 180 гроша. Това показва, че чешмата, където спирали пътниците, постоянно се е пазела от набезите на разбойници.
Бившият адвокат в Харманли Марко Сакарски, добър познавач на историята на този край, публикува в няколко последователни броя на в. „Утринна поща”, изличал в Хасково (бр. 834, 835, 836, 837, 838, 839, 840, 841 от 1930 година), материали за историческата чешма. В тях твърди, че при чешмата пътниците разпрягали конете си, пускали ги да пият вода и да попасат в сочните ливади, а сами сядали или под сянката на тополите, или под беседката, за да си похапнат и починат, да се порадват на красивия пейзаж, заслушани в чудната песен на чучурите, която им при-
37
помняла тъжната история на българите в миналото. Отбелязва още, че камъкът, от който е направена чешмата, е сходен с оня на моста. Такъв камък няма в околността, а чак в Кулели Бургас. Сакарски съобщава, че старите хора често са виждали около чешмата разкопано на около метър дълбочина. Тези изкопи били дело на иманяри, които разказвали, че са открили там стар калдъръмен път.
Отначало коритата на чешмата били дванадесет, после останали четири, а чучурите били два, а на края — един. На няколко пъти те били повдигани нагоре, защото пороищата и наносите ги засипвали. Беседката била от дялан варовит камък с каменни пейки, с четири каменни стълба на четирите ъгли, а отгоре била покрита с олово.
Чешмата се знаела и с някои други имена: Чешма алтъ — чешма с шест корита, Ал`ъ чешма — пъстра, шарена чешма, защото имала краски, мраморни плочи с надпис, Таванл`ъ чешма — таванлия, беседката (кьошкът) имала купол, Ялак чешма — чешма с корита, и др. Предполага се, че в по-старо време тя в служела на близкото селище в местността Юртищата, където, както се спомена в началните страници, при оран са намирани парчета от глинени стомни, блюда, паници, подници, сачове, керемиди, следи от основи на сгради. Открити са и гробища на 500—600 метра от чешмата, чиито камъни са иззети за настилка на шосето. Смята се, че наоколо е имало непроходима гора и хората са живеели настрана от пътя, в закътаното и скрито място на Юртищата, откъдето са слизали само за вода на чешмата.
Петко Славейков, създателят на неувяхващата поема „Изворът на Белоногата”, изучава преданието за Гергана и чешмата на самото място. В кн. 10 на списание „Читалище” от 31 юли 1873 година той отбелязва: „Помежду Ибипча (Любимец) и Харманли на пътят има чешма, която се казва „Ак бълдър чешмеси”. За нея живее в народът следующето предание. ..” И излива чудните слова на поемата. Това е нейната първа публикация.
Не се знае кога Петко Славейков за първи път идва в Харманли, но е известно, че установява трайно приятелство с учителя Дялко Милковски, при когото обик-
38
новено отсяда в града. Знае се още от спомените на същия Дялко Милковски, че през 1867 година Славейков пристига в Харманли, за да търси гроба на Вълкашин. Дали по това време вече е бил запознат с преданието за Герганината чешма, не е известно, но сигурно народният поет и изследвач вече е знаел, че тукашният край е богат с легенди и предания, в които се преплитат важни исторически събития и стари народни поверия. А и по онова време все още са се извисявали красивите и внушителни градежи от бял дялан камък, свързани с името на великия везир Сиавюш чпаша.
Твърде вероятно е Славейков да е взел за прототип на везира в своята творба именно Сиавюш паша. Така историята и легендата, споени от народното въображение, влизат в поемата „Изворът на Белоногата” — едно вълнуващо художествено обобщение на някогашната историческа действителност. В душите си всичкн ние от деца пазим светлия образ на Гергана, която несъмнено носи чертите на някогашната тукашна българка. Нейната обич към родното и непреклонността й са израз на онази твърда воля на българите да запазят род и вяра, на която се дължи чудото, че са оцелели в страшните векове на робството.
Освен всичко друго на Петко Славейков дължим поетичния превод на названието на чешмата. След него Ак балдър чешмеси вече е Изворът на Белоногата, скъпо място за всеки българин. Красиво и поетично е и името, което той поставя на Герганиното село — Бисерча. Именно то става причина за един по-късен многогодишен спор — дали Изворът на Белоногата се намира близо до Харманли или е при с. Бисер, между Харманли и Любимец.
Преди Освобождението сегашното село Бисер се е казвало Инджели и е било населено от турци, някои от които като Садък и Мехмедаа са сред най-кръвожадните, погубили не един българин от околностите, особено по пътя в Къзъовась (Момино поле — така се е наричало цялото поле край Марица и в това име може да се открие също мотивът от преданието за Гергана). Освен това на всички австрийски военни топографски карти на българските земи, правени преди Освобождението, е отбелязан единствено хар-
39
манлийският водоизточник, отстоящ на около 4 км югоизточно от града.
Но тези доводи като че ли не можеха да убедят бисерци, че историческата Герганина чешма не е край тяхното село. Краят на спора дойде с разкопките от Археологическия институт на БАН през 1960 година. Резултатите от тях потвърдиха, че чешмата край Харманли е изградена в края на XVI век заедно с прочутия мост на Олудере и с вече съборените кервансарай, джамия, хамам.
С писмо № 1163 от 15 декември 1958 година на Министерството на културата Изворът на Белоногата, който е на 4 километра от Харманли, бе обявен за паметник на културата с национално значение.
Колкото и да ни е скъпа поемата „Изворът на Белоногата”, не ще можем да обясним издигането на везирската чешма на това място само с възхищението на висшия османски сановник от българката Гергана. При извършените сондажи по време на разкопките тук е разкрита тракийска керамика от предримската епоха, което ще рече, че наблизо е съществувало селище още преди 2500 години. Открити са и множество късове от славянска керамика и следи от жилища в близката околност. С други думи, около извора винаги е кипял живот. А към това се прибавя и гробът на Вълкашин, почитан дълго време от българското население и намиращ се някъде тук, недалеч от извора.
Що се отнася до тюрбето, последната от “шестте благотворителни и богоугодни сгради... построени през 993-та година, арабско леточисление...”, не се знае нищо повече от това споменаване от учителя Дялко Милковски. За съжаление той не е оставил данни, нито описание на сградата. Известно е, че се е намирало до кервансарая. Разрушено е след Освобождението.
3. Когато империята слиза от своя зенит...
II. Старите пътешественици, документи и паметници разказват3. Когато империята слиза от своя зенит...
XVII век е времето, в което най-голямата военна, политическа и икономическа мощ на османската империя, съвпадаща с властвуването на Сюлейман I (1520—1566), е вече минало. Макар че османските завоевания
40
продължават чак до края на XVI век, в държавната машина, изградена върху войната и завоеванията, нещо като че ли не върви. Придворната аристокрация разширява владенията си и се старае да ги превърне в наследствени, което става за сметка на голямата част от спахийството и предизвиква огромно недоволство сред него. Броят на спахиите, представляващи основната военна сила на империята, рязко намалява. Разложение настъпва и в еничарския корпус — той вече не се попълва чрез „девширме” (кръвен данък — насила събирани християнски деца) и се превръща в привилегирована платена войска, или може би по-точно във военна каста, чиито членове са и земевладелци, и лихвари, и търговци. В същото време зависимото население се задъхва под товара на непосилните и все по-растящи данъци.
Едва ли положението на раята във вакъфа на Сиавюш паша с център Харманли е по-различно. Твърде близо са и Одрин (столица на османците близо век — до падането на Цариград през 1453 г.), пък и самият Цариград, така че всичко онова, което става в империята и в нейния център, бързо стига до тези попътни места. В регистър от 1607 година [1] за ханетата на невернишките села в Чирменската каза, т. е. за християнските домакинства, облагани с данъка джизие, е посочена касаба Харман с 4 ханета. Трудно е да повярваме на този документ докрай, след като сме прочели в бележките на пътешествениците за „българското село Харманли, където българи и турци живеят смесено”, още преди петдесет години. И не само там. В друг турски регистър, който се пази под същата сигнатура, се сочи отново Харманли с мюсюлманска и християнска махала. Едва ли четири домакинства са правели цяла махала. Известна е практиката на държателите на хасове и зиамети, на управителите (мютевелиите) на вакъфи да прикриват числото на „неверниците” в своите села, за да отбиват част от данъка, полагащ се на държавната хазна, и по този начин да пълнят собствения си джоб. Тази практика се разширява през XVII век, когато корупцията в османската империя се задълбочава и със събирането на данъците се заемат
1. Пази се в Ориенталския отдел на Нар. библиотека „Кирил и Методий”, Од. 16/14 л. 4 б.
41
откупвачи. Те не щадят нищо и никого, нито селяните, нито държавата, крадат и грабят безогледно и в ръцете им данъците нарастват до невиждани размери. Това обезсмисля труда на зависимото население, парализира стопанската дейност.
За да определим по-точно верния брой на българите в Харманли в началото на XVII век, ще се опрем на друг османски документ, включен в подготвения за печат том I на джизие регистрите. Става дума за регистър от 26 септември 1626 година [1], в който към казата Узунджа ова Карахаскьой е включено село Харманлу с 67 невернишки домакинства. Ето това са българите в селището в първата четвърт на XVII век. Фактът, че Харманли този път е посочен в друга каза, не бива да ни смущава. Част от Харманлийско попадала в Чирменска каза, а друга част в казата Узунджа ова Карахаскьой и това понякога води до известно преплитане в администрирането. И двете кази влизали в Чирменски санджак.
Горният брой се подкрепя от сведенията, почерпени от един анонимен пътепис от 1621 година, който съдържа впечатления от пътуванията на извънредния френски посланик в Цариград Луи де Е, барон дьо Корманен. В него се казва: „Понеделник, 28 юни, отидохме да отседнем в Харманли, на 10 часа път от Каяли (Филево). То е паланка, в която има няколко души турци. До нея има голямо село, населено с християни”...
Сведенията за Харманли от средата на XVII век принадлежат на двама османски пътешественици.
Хаджи Калфа (1609—1657 г.) отбелязва: „Хирменли (Харманли) е втората станция на главния път от Одрин до Белград. Малък градец с кадълък (седалище на мирови съдия). Най-близо до него са Узунджиова (Узунджово), Йени бегли, Чирмен. Той е в малка котловина на североизточните Родопи.”
Ето ни още една подробност за османската администрация в селището, като не забравяме, че освен съдебна кадиите имали и изпълнителска власт и следели по места за провеждането и съблюдаването на султанските разпореждания.
1. Пази се в Ориенталския отдел на Нар. библиотека „Кирил й Методий”, Од. 14/23.
42
В 1653 година през Харманли минава най-известният османски пътешественик Евлия Челеби (1611—1683 г.)„ автор на десет тома пътеписи. Той не изследва, а рисува панорамата на живота в османската империя в средата на XVII век, като предава своите впечатления и преживявания. Но в духа на времето си и на своя религиозен мироглед Евлия Челеби навсякъде подчертава османското благочестие и превъзходството на исляма над всички други религии и народи. Посетените от него селища са представени все в тази светлина. Често пъти описанията и възхвалите са плод на фантазията му. Но друг източник от онова време нямаме и затова ще цитираме Евлия Челеби. Той пише: „От Златна ливада тръгнахме на изток и стигнахме в градеца Харманли, който е нахия в Чирменския санджак. Той се състои от 200 къщи с една джамия, която е светла и хубава. При нея има имарет и медресе. Тук има един голям хан с 53 хански стаи, много дворища и сбор за камили. На южната му страна се намира голямо теке на Осман баба.” [1]
Верен на себе си, пътешественикът посочва всички култови сгради в Харманли. Така от него научаваме точното местоположение и кому е посветено тюрбето (текето).
Пет години по-късно през Харманли минава французинът А. Пуле, който в пътеписа си споменава за селището и за хубавия му кервансарай. Но толкова. И тук, както при Евлия Челеби, няма нито дума за живота на българите в селището.
Междувременно империята търпи загуба след загуба във войните с Австрия, Полша, Венеция, за да се стигне до решителния разгром на османската войска при обсадата на Виена през 1693 година. Образуваната коалиция от Австрия, Полша и Венеция, към която се присъединява и Русия, нанася тежки удари на османците и войната завършва през 1699 година с пълно военнополитическо поражение на османската империя. Не й помага многобройната платена войска, издържана чрез непрекъснато увеличаване на държавните данъци. Всъщност на българите от Харманли покрай непосилните данъци и ангарии особено тежат и всички тези преминавания на войските, още повече,
1. Гаджанов, Д. Г. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век, ПСп. XXI, 1909, кн. 70, 639 — 724.
43
че преминават не натоварени с плячка и самоуверени воини, а често пъти сразени, озлобени и готови на всякакъв грабеж хора. Към пълната беззаконност се прибавя невиждана корупция. Всичко в османската империя се продава — длъжности, постове, услуги.
За края на XVII век разполагаме с един турски документ. В регистър за зиамети (второто по големина ленно владение) от 1693 година [1] е посочен и зиаметът на мютеферика Мехмед, отговорник за султанските камили, владеещ с. Харманлъ от Хасковска каза, с годишен приход от владението си 77 940 акчета.
Тази промяна в земевладението на Харманли навярно не е променила съществено положението на българското население. Може да се предположи, че на него отдавна са му били отнети малкото облекчения, с които се ползувало във вакъфа, и незаконно са го товарели с юшур (десятък), извънредни данъци и тегоби. Заслужава да се отбележи обаче, че и по-нататък харманлийцн по един или друг начин и повод продължавали да поддържат връзките си с наследниците на Сиавюш паша и при нужда да минават за „негови хора”. Според М. Сакарски именно наследниците на Сиавюш помогнали на харманлийските българи да получат разрешение за строеж на църква през 1835 година. [2]
Тежкият данъчен гнет предизвиквал масови бягства и презаселвання сред българите. Това била единствената възможна реакция срещу грабежа и религиозния натиск. Отдръпналите се в планинските склонове българи сега слизали в равнината и търсели препитание и някаква закрила в големите владения и зараждащите се чифлици, в които ставали ратаи и пастири. Вероятно и в Харманли, място попътно, близко до центъра, включено първо във вакъф, сетне в зиамет, съществуването на българите, макар и тежко, в някаква степен било по-поносимо, та българската махала не се топяла въпреки данъчните притеснения, чумавите години, а по-късно и кърджалийските размирици.
Чуждите пътешественици, преминали през нашите земи в XVIII столетие, не пропускат да отбележат теж-
1. НБКМ, Ориент, отд., ф. 84, л. 11 а.
2. Сакарски, М. Д. Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935.
44
кото положение на българите. За съжаление много малко е казаното конкретно за Харманли.
Френският пътеписец А. дьо ла Мотре през 1712 година отбелязва: „След това яздих към Харманли, друга, по-красива от предишната паланка (Мустафа паша — Свиленград), на шест левги оттам, пак с каменен мост, един хубав хан, но по-малък, и две много красиви джамии”. [1] Вероятно авторът е взел тюрбето или хамама за джамия, защото в Харманли никога не е имало две джамии.
Споменахме вече и за австрийския капитан Шад, който през май и юни 1741 година пътува в посоката Одрин — Пловдив — София и прави най-точното описание на харманлийския кервансарай. В неговия пътепис се намират обаче и редица други ценни сведения, които имат пряко отношение към градеца. Като например съобщението за търговията по долното течение на Марица, плавателна в тази си част и доста оживена. Салове пренасят различни храни за Одрин. Платноходи прекарват вълна, свила, мед, биволски кожи, с които се търгува. Това очевидно не е без значение за близко разположения Харманли.
За българите капитан Шад отбелязва, че са „бедни хора”, измъчени роби, облечени много зле и зле третирани. И най-нискостоящият еничарин може да им отнеме каквото му хрумне, да им нанася удари, без те да имат право и възможност да протестират. Висшите и нисшите султански чиновници тънат в безделие и корупция, лошо изпълняват длъжностите си и още по-лошо се отнасят към покореното българско население.
Много интересни данни за живота на българите и за османската империя в средата на XVIII столетие ни е оставил Руджери Бошкович, едно от светилата на тогавашната европейска наука, постигнал забележителни успехи в областта на математиката, астрономията, физиката, философията, геометрията, инженерството, археологията и дипломацията, написал над 90 труда. Неговият “Дневник на едно пътуване от Цариград до Полша” обхваща времето от 25 май до 15 юли 1762 година. За съжаление в този дневник няма нищо кон-
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в., С., 1975, с. 263.
45
кретно за Харманли, но от него може да се възстанови цялата онази картина, която предшествува и предизвиква кърджалийското време. Османската империя е в отстъпление. Тя води войни с Русия, Австрия, Венеция и Иран. Вътрешно се разяжда от противоречия. Гръбнакът на османската военна и поземлена система — спахийството — отстъпва място на полунезависимите феодали, големи земевладелци и на чиновническата аристокрация. Държавната хазна е в дефицит, данъците се откупват. Издига се прослойката на лихварите и частните земевладелци. В страната господствува пълна анархия. Идва часът на кърджалиите. Ала, преди да преминем към това размирно и страшно време, нека посочим имената и на някои други стари пътешественици, споменали в бележките си Харманли: М. де Арамон (1547 г.), Жан Палерн Форизиен (1582 г.), Волф Андреас фон Щайнах (1583 г.), Пол Люкас (1706 г.) и др. По-късно, през XIX век, оттук минават Ами Буе (1836-1837 г.), Викенел (1840 г.), Хохзайтер (1869 г.), които също споменават по нещо за града. [1]
1. След Освобождението с научна цел посещават Харманли: К. Иречек, проф. Г. Бончев, проф. В. Златарски, проф. Ив. Батаклиев, проф. Ст. Бончев, проф. Ан. Бешков и др. И те отбелязват по нещо за града.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
Публикации
